Депресивният човек и любовта

Любовта, желанието да обичаш и да бъдеш обичан, е най-важното в живота за депресивния човек. Тук той може да развие своите най-добри страни, тук същевременно се крият най-големите заплахи за него. Гореописаното прави разбираемо защо той стига до кризи най-вече в партньорските отношения. Напреженията, стълкновенията и конфликтите в тях са мъчителни, дори непоносими за него, те обикновено го обременяват повече, отколкото е нормално, защото активират страха му от загуба. Непонятно за него, тъкмо домогванията му до партньора водят до кризи, защото другият се опитва да се освободи от здравото вкопчване. На тези опити депресивният реагира с паника, с дълбоки депресии и в своя страх понякога посяга към изнудване, към заплахи и дори опит за самоубийство. Трудно му е да си представи, че за разлика от него партньорът не изпитва същата потребност от близост, на която депресивният не може достатъчно да се насити. Затова той преживява нуждата на другия от дистанция като липса на благосклонност или като знак, че вече не е обичан.

Способността за вчувстващо се идентифициране — или следователно за това, да обгърнат с любов и симпатия един друг човек в неговата същност и да го съпреживяват в трансцендиращо участие — е особено характерна за депресивните хора и е едно от техните най-хубави качества. Истински изживяна, тя е същностен елемент на всяка любов, дори на всяка проява на човечност. Тяхната готовност за идентифициране може да достигне чак до медиално вчувстване, в което действително е снета разделящата Аз и Ти граница — изконният копнеж както на всички обичащи, така и на мистиците, в разтварящата граници трансценденция да станат ведно с божественото или със сътворението; в това единение те може би несъзнателно се надяват да открият отново, но вече на едно по-високо равнище, безграничната свързаност с майката в най-ранното детство.Ние ще видим, че ранният ни опит с майката е от решаващо значение за развитието на нашата способност да обичаме. Здравият човек със склонност към депресии носи в себе си силна способност да обича, готовност за отдаване и жертване, способност да устоява с партньора си на трудности; той може да даде закрила, чувство за свързаност и безусловна подкрепа.

В любовната връзка на по-тежко увредения депресивен човек преобладава страхът от загуба; заради това при него се стига до по-сложни, същински депресивни партньорски отношения. Двете най-често срещани форми изглеждат по следния начин: депресивният опитва да живее сякаш само чрез партньора, в пълна идентификация с него. Така действително се осъществява най-голямата близост. Сякаш човек е станал другият, престанал е да бъде отделено от него същество, да има свой собствен живот. Той мисли и чувства като него, отгатва желанията му, „прочита ги в очите му“; знае какво другият отхвърля, какво му пречи и го отстранява от пътя му; той възприема неговите възгледи и споделя неговите мнения — накратко живее така, сякаш дори едно друго мислене, друго мнение, друг вкус, изобщо едно различаване-от-другия и биване-самия-себе-си би било опасно и би предизвикало страха от загуба. Така депресивният се разтваря изцяло в партньора и живее със съзнанието за пожертвувателна любов и безкористност. Истинността или неистинността на тази любов проличава по това, дали човек иска да избегне „въртенето около себе си“ и свързания с него страх от загуба, или въпреки съзнанието за застрашеността на всяко обичане може да предостави на себе си и на другия свобода за собствено развитие и въпреки това да рискува да го обича.

Тук сякаш се абсолютизира максимата „където си ти, там и аз“. За партньора една такава връзка в много отношения наистина е удобна; който обаче очаква от партньорството нещо повече от това, да намери в другия ехо на самия себе си или един винаги готов да обслужва дух, ще бъде разочарован. Нещо подобно се случва и тогава, когато заради страха от загуба човек дотолкова се отказва от себе си, че практически отново се превръща в дете. В следствие на това той прехвърля върху партньора всичко, което всъщност би могъл и би трябвало да прави сам, става все по-зависим и безпомощен, изхождайки от представата, че другият би се чувствал излишен, ако депресивният е по-самостоятелен; той (депресивният) дори вярва, че най-сигурното средство да задържи другия е неговата собствена потребност от помощ. Така човек несъзнателно повтаря в партньорството отношението майка-дете или баща-дете — съвсем не са малко браковете, които изглеждат по този начин. Подобно стоят нещата и с хората, които, овдовели, веднага се женят повторно, въпреки че по своему са обичали починалия партньор: те имат твърде малко собствен живот и могат да се настроят и приспособят към всеки нов партньор — най-важното е да не остават сами.

Това, което се цели по този начин, напомня на симбиоза, на снемане на разделящата Аз и Ти граница. Човек се стреми към сливане, в което Аз и Ти вече не се различават и в което, по думите на един депресивен, „вече не се знае къде свършваш самият ти и къде започва другият“. Най-добре би било, ако човек изцяло се разтвори в другия или го „погълне от любов“, така че завинаги да присъства в него или завинаги да го носи в себе си. И в двата случая проблемът се състои в това, че ти или сам избягваш индивидуацията, или не я позволяваш на другия.

Често партньорските отношения протичат под формата на: „фактът, че аз те обичам, не те засяга по никакъв начин.“ Това е грандиозен опит да се предотврати страхът от загуба: партньорът може да се държи както си иска — в крайна сметка човек обича своето чувство към него повече, отколкото самия него и сега е зависим единствено от себе си и от своята готовност да обича; така можеш до постигнеш вечност и неразделност.

По-трудна е другата форма на депресивни партньорски отношения, изнудващата любов. Тя обича да се предрешава като свръхзагриженост, зад която се крие жаждата за господство, породена също от страха от загуба. Не постигне ли човек това, което иска да постигне, той посяга към по-драстични средства, към заплахи за самоубийство и преди всичко събуждане на чувство за вина у партньора; ако и това не е достатъчно, то човек изпада в дълбока депресия и отчаяние. Изказвания от рода на „Щом вече не ме обичаш, не искам повече да живея“ обременяват партньора с отговорността, че от неговото поведение зависи живота на другия. Ако той е твърде мек и склонен към чувство за вина, ако не успее да прозре ситуацията, тук могат да се разиграят трагедии, от които няма изход, в случай че взаимното оплитане вече е много дълбоко. Така се стига до онази връзка, която човек поддържа само от страх, състрадание и чувство за вина, под чиято повърхност тлеят омраза и желания за смърт. Болестта също може да се използва като оръжие за изнудване и да води до подобни трагедии.

Тук отново се убеждаваме, че страховете и конфликтите на депресивните хора съдържат нещо общовалидно: колкото по-дълбоко обичаме, толкова повече има какво да губим и сред застрашеността на човешкия живот ние всички търсим късче закрила, която се надяваме да намерим най-вече в любовта. Но ние видяхме, че избягването на индивидуацията не ни подсигурява срещу страха от загуба. Напротив: защото избягваме нещо отредено ни, ние констелираме тъкмо това, което бихме искали да предотвратим. Към биването-партньор спада една творческа дистанция, която дава възможност и на двамата да бъдат самите себе си, да се развиват в посока към самите себе си. Истинско партньорство е възможно само между два самостойни индивида, а не в отношения на зависимост, в които единият бива превърнат в обект. Именно този, който не се осмелява да бъде самостоен партньор, е изложен на опасността от загуба: поради зависимостта и недостатъчното уважение към себе си той рискува да изгуби уважението на другия и по този начин предизвиква хората да го смятат за „незаслужаващ особено внимание“. Този, който, от друга страна, се опитва да превърне партньора в непълнолетно дете, трябва да очаква, че другият все някога ще поиска да се освободи и на свой ред да бъде взет насериозно, или че границата на толерантност на партньора ще бъде прекрачена и любовта ще се превърне в омраза. Освен ако двамата не споделят една обща невроза, което е отношение на стагнация, без перспективи за развитие, обикновено едно почти буквално повторение на отношения от детството.

За депресивния човек сексуалността е по-маловажна от любов, благосклонност и нежност. Веднъж получили ги, те щедро се раздават и в телесното, тук те също умеят да се вчувстват и споделят нагласата, че в любовта няма граници за позволено и непозволено. В случаите на голяма зависимост можем да срещнем всички възможни форми на мазохизъм, дори крепостничество, зад което не рядко стои представата, че единствената възможност да задържиш партньора е, като изцяло се подчиниш на волята му.

Колко свобода или обвързаност са необходими на отделния човек, колко може или не може да понесе, никога не се решава с всеобщ регламент; тук всеки трябва да намери подходящото за него решение. Хората сами по себе си, техните заложби, техните жизнени истории и социални ситуации са твърде различни, за да можем да поставим валидни за всички изисквания за партньорство, а отклоняващите се от тях да осъдим като неправилни или лоши. Ние трябва да проявяваме поне толкова човешко разбиране един към друг, че да уважаваме и далечни за нас форми на любов; иначе твърде лесно осъждаме тъкмо онези, които още в детството си са преживели емоционални липси, така че трудно могат да намерят пътя към една зряла любов, и сега дори биват наказвани за това.

Из „Основни форми на страх”, Фриц Риман

Тревожността- психологическата чума на 21 век

„Здравейте! Пиша по повод рубриката: „Въпроси към нашите специалисти“. В последните години живота ми става все по апатичен. Нищо не ме радва. До скоро се притеснявах за всичко и не ме свърташе на едно място, а сега ми е все едно и не ми се прави нищо. Преди няколко години преживях смъртта на майка ми и от тогава по някога се чувствам неадеквтен на работното ми място. Дълго търсих добър психолог без дори да знам дали ми е нужен.“

Запознай се с чудовището под леглото ми

„Здравейте! Детето ми е на 4 години и се плаши от всичко. Понякога не знам как да реагирам и защо изобщо се страхува от някакви дребни неща. Понякога се буди от лоши кошмари и трепери цялата. Дали страхът изобщо може да се превъзмогне или ще си остане винаги така уплашена?“

Характерни черти на силно обичащата жена (Част 1)

„Параноя на страстта“ е книга – бестселър, която адресира всички жени, които са попадали или все още са в капана на връзка, отнемаща им повече, отколкото даряваща с любов и нежност. Готови ли сме да продължим заедно с партньора си, дори след като установим, че сме несъвместими? Чии потребности слагаме на първо място – своите или чуждите? Попадаме ли на един и същи типаж мъже, сякаш лошият късмет ни „преследва“ където и да отидем? Робин Норууд, американски брачен и фамилен терапевт, описва характерните черти на една силно обичаща жена, като разчита на дългогодишния си и разнообразен опит със свои клиенти.

Как да разпознаем депресията при деца и юноши?

„През последните 20 години специалистите в областта на психичното здраве полага съвместни усилия за разпознаване и по-добро разбиране на разстройствата на настроението при деца и юноши. Някога лекарите смятаха, че децата и юношите не притежават психичната зрялост, необходима за развитие на депресия…“

Мастилените петна на Роршах

Психоанализата е психологична теория за несъзнаваното разработена и развита от австрийския невролог и психиатър Зигмунд Фройд. Наричат го бащата на психотерапията, защото неговите теории са в основата на психотерапевтичния подход. Психоанализата присъства и в психологията като метод, с който да се анализират несъзнаваните процеси. На тази база са създадени проективни техники, които подпомагат психотерапевтичния процес.

Oпознайте чертите на Вашия характер!

Oпознайте чертите на Вашия характер!
Искате по-добре да си изясните какъв е вашият характер? Тогава отговорете на 12-те въпроса – по 3 във всяка група. Отговорете кратко с „да“ или „не“.

Решителен ли сте?

Решителен ли сте?
Това е важен въпрос. Нерешителността на хората води до доста сериозни проблеми. И така – решителен ли сте? Отговорете на въпросите на нашия тест и, надяваме се, ще опознаете себе си още по-добре. От предложените варианти на отговорите – А, Б, В, Г, Д, Е – изберете един.

Тревожност и паническо разстройство

Тревожността, за едни тъмната перелина над ума, e предшественица на неприятните мисли. За други – тихата предвестница на усещането, че нещо лошо ще се случи. Кои са най-честите тревожности и как изглеждат? Част от отговорите по тези въпроси отговарят психолози от „Инсайт“- Психология и психотерапия за деца и възрастни.

Хиперактивност и дефицит на вниманието при децата

Хиперактивност и дефицит на вниманието при децата – това е темата на седмичния ни разговор. Какво значи това състояние? Дали детето просто не е палаво и невъзпитано? Има ли нужда от специални грижи? На тези въпроси отговаряДияна Комнева, психолог на деца и юношив „Инсайт“.

Намерете ни на адрес

гр.Бургас, ж.к.“Лазур“, ул.“Калофер 29″, бл.155

Имейл

insait.ipm@gmail.com

Работно време

делнични дни: 09:00- 20:00
почивни дни: 10:00 – 17:00

Форма за контакт

Разрешение

Запази своя час